24 октомври, 2007

До връх Ботев и обратно. Почти

Като виден ентусиаст-аматьор на планинарското дело, изобщо нямах сили да откажа предложението за поход в Стара Планина, хижа Рай и евентуално - връх Ботев. Нямах търпение да го изкача за 4-ти път. Гледката си струва, пък и три дена без градски глупости (не че се оплаквам от тях, ама да съм и аз като другите, anti-urban), не е за изпускане.

По традиция всяко пътуване започва с ритуално събиране на русенската ЖП гара, последвано от ритуално мрънкане че някой закъснява. Всъщност, цяло чудо е че досега никой не е успял да закъснее до степен да изтърве влака. Е, с изключение на веднъж, но пък Петко е друга порода извънземно и не се класифицира в списъците. Та, предстоеше ни 6 часово вълнуващо пътуване с любимите Държавни Железници, на нас - 9 леко мръднали студенти, с едно запазено купе с оптимален (и дори максимален) капацитет 8 човека. Забавлението беше пълно, поради факта че един почти непрекъснато висеше на вратата.

Първа спирка - гара Тулово. Като за основен железопътен възел въпросната гара е меко казано скромна. Който не е висял там да чака смяна, той не знае за какво става дума. Имаме късмет - висенето се ограничава в 40 минути, от 2:20 до към 3:10 сутринта. Скромна работа за нашия скромен стоицизъм.
Също и интересна гледка за дежурните навлеци, които се срещат на всяка гара. Последна спирка - гара Калофер, 4 и нещо сутринта. Определено е интересно упражнение да се слиза в полу-сънно състояние от влак с 20 килограмова раница на гърба. Жертви няма. Предстои ни 3 часово мотаене по асфалтов път, през град Калофер до местността Паниците, където започва истинското изкачване. Асфалта е за загрявка. Минаваме през града, в петък сутринта по тъмно, 9 подозрителни индивида с големи раници и челници. Някаква смесица между миньори и алпинисти. Плюс чифт скиорски щеки.

Сетих се да позяпам и звездите. Поради силния светлинен шум в града звездното небе над Русе е сравнително бедна гледка, но когато наоколо няма и помен от градско осветление гледката е невероятна. Накрая ми казаха да си гледам пътя че ще се пребия. Почти сме до Паниците, а изгрева още е далеч, само някакви тъмно-лилави облаци се опитват да напомнят за цикличността на планетарното околоостно движение. Същата тази цикличност играе лоши шеги с физиологията на тялото, което е свикнало да спи нощем, а през деня да извършва определени мероприятие. В следствие на което, няколко пъти се улових че задрямвам докато вървя. Лоша работа. Като нищо на няколко пъти щях да забия нос в канавката. Почувствах се почти като в Дългата разходка, и го споделих с някой, който вървеше до мен. Не помня кой беше, но ме изгледа странно.


Не се поинтересувах защо местността се казва Паниците. Да речем просто, че това е мястото където свършва цивилизацията и започва баира нагоре. На практика нямахме водач (което е лоша идея). Водехме се по маркировката (която в тъмното е някак си трудно откриваема) и по спомените от преди три години на няколко човека (които също бяха съмнителен източник на информация). За щастие нямахме много варианти за загубване. Пътя си беше все един и нямаше къде да се отклоним, още повече че след изгрева маркировката се виждаше безпроблемно. Ах, изгрева... Толкова тривиален и същевременно впечатляващ, от милиони години случващ се по един и същи начин, но всеки ден различен в красотата си. Хм, така де.

Разходките в Стара Планина винаги са много живописни, било то през лятото или през есента. Последното ми ходене там беше в края на април, гадна пролет с много сняг, затова почти лятното време сега беше добре дошло за топлолюбивата ми душа.
По закона за всемирната гадост, радостта щеше да ми излезе през носа, но да спазваме хронологията.




В такива моменти ми се иска да имам по-разширени познания по геология, за да разбера как точно са се сгънали земните пластове, за да образуват подобни форми. И изобщо как се наричат тия форми.
Маршрута по който минавахме съм го качвал веднъж, и имах някаква представа какво ни очаква, затова изобщо не се посвених да разочаровам останалите, че това е най-лесната част от пътя. Това при положение че някой вече бяха започвали да оклюмват вече.
Ето при това живописно поточе свърши веселата част от пътя, и започна още по-веселата, с която се забравя целия изминал път и се помни само последния час от изкачването. Ама истинско изкачване, под наклон който изглежда измамно лесен и кратък, но всъщност се взема на 4-5 почивки за минимум 40 мин.
При първото ми качване с водача успяхме да вземем цялото разстояние за 30 мин., с 2 почивки. След което вече смятах мускулната треска за тежко медицинско състояние, а не само за среден физически дискомфорт. Пак ще вметна че всички мероприятия се извършват с огромни 75 литрови раници. По-предвидливите имаха по-малки, около 50 литра. Не че им беше кой знае колко по-лесно. Та, този път първите в групата взехме "Райския баир" за около 45 минути, след което в процес на полуразпад се строполихме на полянката на върха и побързахме да се освободим от раници, якета, обувки и изобщо всичко което ни пречеше на размазването на тревата.
Райското пръскало е приятна гледка, въпреки че скромното ручейче носи гръмкото име "най-високия водопад в България". Най-висок е, вярно, 124 метра, но когато липсва водата, която сме свикнали да пада от всеки водопад, някак се губи ефекта. Разказват че когато се топят снеговете концепцията за "водопад" е изпълнена изцяло, но засега нямам възможност да го наблюдавам точно в този темпорален параметър. Та ... Чакахме още около 30 мин. за да се събере цялата огромна група от 9 човека. След това още 15 мин. реанимация за последните пристигнали. Междувременно лъжехме останалите, че до хижата остава още мнооого път. Милите, така се зарадваха когато хижата изникна зад следващия завой.
Заслужена реанимация в хижата. Състояща се от храна, баня (безплатна! на какви дреболии може да се радва човек ...), сън и после пак отначало. Планове за утре - качване до Пръскалото (40 мин), продължаваме към връх Ботев (изкачване 3 до 4 часа), на чай с метеоролозите в станцията (до 1 час, при тях винаги е забавно а и чая след такова изкачване ти се струва като амброзия), слизане (2 до 3 часа). Хубаво, но както винаги - плановете са за да се провалят. За разнообразие прогнозата за времето реши да се окаже вярна, и малко преди залез започнаха да се вдигат разни мъгли и да превалява дъжд. "Вдигат" е точната дума, защото на тази височина мъглата не се спуска по обичайния начин, а се наслоява отдолу нагоре докато не достигне височината на която се намирате. Е, достигна ни. В добавка с малко дъжд. С неубедителен оптимизъм се убеждавахме че и в това време ще успеем да се качим на Ботев на другия ден. На другия ден не можехме да видим табелите пред хижата от гъстата мъгла. Тактично решихме да забравим обещанията "живи-умрели, качваме се на Ботев" от предния ден, и набързо решихме като компромисен вариант да се качим поне до водопада. В смисъл, не до горния му край, а долу при пада.

Пътят до горе е лесна работа, в сравнение с вчерашното изкачване. Изчакваме някакво подобие на прояснение в мъглата и потегляме. Нямаше как по пътя да не ни застигне вездесъщата мъгла.
Всъщност, отблизо водопада изобщо не изглежда дребен, въпреки че лекия наклон напред пречи на водата да пада по характерния за водопадите начин, тя по-скоро се стича по скалата.




С това приключи съкратената версия на разходката, която бяхме си запланували вчера. Целият останал ден протече в сън, ядене и пиене (за някои). Скуката беше на ниво. Не можеш да мръднеш на 20 метра от хижата без да се изгубиш в мъглата. Пътят до банята беше истинско приключение за онези, които се решиха да го предприемат.
(Статуята на орел, надвиснал над чешмата е особено впечатляваща)

Дойде ред за обратния път. Ставане в 5 без нещо, тръгване в 5:25 за да успеем да пристигнем към 10 в Калофер, където ще чакаме влака в 10:27. Трудно мога да ви опиша мероприятието по прибиране на багаж в раница в 5 сутринта, единствено на челно осветление (челник или фар, по нашенски) с идеята това да става сравнително тихо, за да не се събудят останалите. Пропускам дребната подробност че бяхме около 30 човека в стая за 24. Както и да е, направихме ги и тях съпричастни към нашето отпътуване.
Среща в столовата. Закусих с котката. В смисъл, не я изядох, а закусвахме заедно. Хижарските котки са много интересна порода, въпреки разликите във външния си вид. Винаги са големи, дебели, винаги гладни и успяват да извадят най-сърцераздирателния поглед за да си изпросят още нещо за хапване. Тази специално беше включила в репертоара си и нежно побутване с лапа. Как да й устоиш. Успя да си изпроси по-голямата час от кашкавала който беше ми останал.
Всичко хубаво, с изключение на времето. Знаехме че ще е зле, но чак пък толкова ... Пълна тъмница, силен дъжд и едва забелязваща се маркировка. Не сте живели ако не сте опитали нещо подобно. Сериозно. Изглеждаше горе-долу така:
Ще бъда кратък. Пътя продължи около 4 часа, през които не спря да вали. Силно. Пристигнахме на калоферската гара по-тежки поне с 5% в сравнение с изходната точка, заради всичката вода която бяха попили раници и багаж. Процедурата по преобличане в тясна чакална е интересна като гледка и не може да бъде описана с думи. Без да споменаваме за събраните очи на разни случайно попаднали там пътници. Резултата също беше впечатляващ - трима индивида по чехли, един с джапанки (моя милост), един с хавайски гащи до над коляното. Обувките (тежащи поне половин килограм повече) се носят в ръка и са допълнителен аксесоар към колорита на групата. Почти в този си вид пропътувахме цялото разстояние до Русе, с 3 смени на влакове и около 4-5 градусови температури. За пореден път се изумих от организма си, който не ме предаде. И този път се прибрах жив, цял и без пневмония. А си я заслужих.

Да видим какво ще се случи следващия път ...

(Повече снимки от цялото приключение)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Добре дошли в тролосферата.