13 юни, 2007

Безнадежност

Определено не е най-приятното чувство, с което можеш да се събудиш. Не е прецедент мозъкът ми да работи с определени девиации рано сутрин, но днес бях особено разочарован от него, предвид картините които ми поднесе. Всъщност темите са съвсем тривиални. Живота и проявленията му.

Накъде от тук нататък? Вече съм в края на следването си, в процес на писане на дипломна работа, която до септември месец трябва да е готова. А после? Работа, около 40 години, всеки делничен ден от 8 до 5, чудесна перспектива от която искрено се плаша. Към това ли се стремят всички? Съмнявам се. Склонен съм да направя предположението, че тази нездрава перспектива ни се насажда от обществото в което живеем, и то от край време (както и немалко други, но за тях - после). Аксиомата "трябва да работиш, да създадеш семейство, да имаш деца" винаги ме е карала да се замислям за една реклама по телевизията - "а няма ли друг живот?". Де да можех да си отговоря "има, разбира се" ... Винаги съм се чудел всички (сравнително) нормални хора дали са доволни от живота си. Работят по 9 часа на ден, получават заплата, опитват се да разнообразяват живота всеки уикенд и не винаги успяват; така до пенсионирането им, след което започва тягостното чакане бавно да изтлеят. Междувременно се тъпчат със смазващи организма им наркотици (алкохол, цигари, кафе, лекарства), без даже да го осъзнават. Алкохола и чалгата за тях са висша форма на забавление, марихуаната е "тежка и смъртоносна дрога", пропагандата на църквата е единствената съществуваща истина. И обществото, което ми предлага тази перспектива нарича себе си "цивилизовано" и се обявява за моето развитие? Склонен съм да не се съглася, но засега само в мислите си, ако имам по-добра перспектива ще я прегърна при първа възможност.

Бракът. Тази средновековна "институция", с която замърсяват съзнанието на младите поколения. Навремето градивна клетка на обществото и културата, но днес създаваща (поне според мен) повече проблеми от колкото ползи. Всъщност, гражданският брак е един двустранен договор между физически лица от различен пол, чрез който те поемат определени задължения един към друг. Големият парадокс е, че брака трябва да е кулминационния момент в любовта между двамата, но никъде в Семейния кодекс не се споменава тази дума, дори и в преамбюла, където лирическите отклонения са често срещани и в най-сериозните международни договори. Чел съм въпросния нормативен акт и едва ли някога ще се оженя. Пълен е с абсурдизми и добри пожелания, които биха били кошмар при едно юридическо тълкуване. Ето елементарен пример:
Целите на този кодекс са: закрила и укрепване на семейството; развитие на взаимопомощ, привързаност и уважение между всички членове на семейството и възпитаването им в чувство на отговорност пред семейството и обществото; защита на правата и интересите на поставените под настойничество и попечителство.
Изобщо не разбирам хората, които са решили да прецакат живота си с нещо подобно като брака. От чиста учтивост предполагам че са от онзи тип непоправими оптимисти, които сляпо вярват във вечната любов, в безкрайната връзка, в разните други добродетели, които даже ме е срам да спомена. Е, изобщо не ми е успокоение факта, че същите тези хора ще бъдат неприятно изненадани след няколко години, когато се наложи да пръскат пари и нерви по адвокати и съдилища, фанатично повтарящи си "защо ми трябваше". Жалко, наистина. Жалко че обществото в което живеем продължава да ни налага подсъзнателно стандартна социална рамка, без дори да си даде сметка че същата тази рамка не е актуална приблизително вече 60 години. Жалко че никой не се замисля за последствията от действията си, действа се импулсивно и на парче, до голяма степен окуражавани от старото поколение (което все още живее в свой собствен свят и свири своя собствена музика). Ненавиждам манталитета на роднините си, които профилактично през месец ме питат "Няма ли да се жениш вече?". Вече? Това ли е единственото бъдеще, което можете да прозрете? Простете липсата на мултикултурна толерантност в думите ми, обаче далеч съм от мисълта че живеем в арабския свят, където моралните норми биха ме задължили да се бракувам още на 23 години.

Нещо друго, което особено много ме дразни в нашето общество, и което особено ме натъжава от време на време, в периодите които не съм изпълнен с насмешка към подобна тема. Децата, следващата присадена концепция, за която никой не си дава сметка. Няма спор, че новият живот е необходим за продължаването на цивилизацията и прочее, не това ми е мисълта. Че планетата започва да се пренаселва също ще го пропусна като факт. Това което не разбирам напълно е наивността на младите родители. На всички тях подсъзнателно им е внушавано че това е естествения ход на нещата, да се оженят, да имат деца, да работят 40 години от 8 до 5 (това го споменах вече). Внушенията са навсякъде - в рекламите, на улицата, сред родителите. Навсякъде се пласира образа на малкото сладко детенце, което кротко си спи в леглото или глупаво се хили над играчките. Е, жалко че истината е съвсем друга. Всички се захласват по най-повърхностното нещо в случая, без изобщо да се замислят че тази част от живота на младия организъм съставлява не повече от 10% от времето до 12-тата му година. Ето тук е проблема - никой не обмисля родителството предварително, мнозинството живее с оптимистичното убеждение, че всичко ще си върви гладко, всичко ще е песен, не се замислят за безсънните нощи, за безкрайните нерви и за язвата с големината на чиния, която ще имат към 18-тата година. Неслучайно сега много от старите ми познати, които необмислено станаха родители, изглеждат болнави, нещастни, вечно намръщени и всячески опитващи се да откраднат малко свободно време, като оставят многообичното си отроче при майки, баби, лели и всякакви роднини които се изпречат на пътя. Нямам нищо против родителството, но не и необмислените глупости, които виждам всеки ден, и които все повече ме убеждават че моето поколение, и малко по-малките от мен, ще станат жертва (ако вече не са станали) на безразсъдните внушения за продължаване на рода и лигавите измишльотини за сладките бебчета.

Съществува една теория за поколенията, която дори е още по-крайна от моите разсъждения, и която един мой познат преоткри без да е запознат с творбата в която я прочетох (а именно - Популационна динамика и национална сигурност, на Н.Витанов, З.Димитрова и С.Панчев). Една от целите за създаване на поколение е един вид застраховка от страна на родителите, че когато порастнат, децата им ще се грижат за тях в дните на напреднала старост. Това било един вид отличителен белег на развитите общества, съществуват вече достатъчно социални и материални блага, че е възможно отделянето на част от тях за издръжка на вече неспособните да допринасят за обществото. Въпреки че идеята е доста радикална, донякъде съм склонен да се съглася с нея.

Отплеснах се. Въпреки че част от горните мисли допринесоха малко за усещането за безнадеждност ...
Често съм се замислял за края на жизнения си път. Но не по тривиалния начин, по който всеки подсъзнателно и напълно рефлективно заобикаля сериозни размишления за края на собственото си съществуване. Мислел съм си за напредналата старост, с всичките недостатъци които тя предполага. Нищо смислено не си способен да направиш, просто преживяваш ден за ден и чакаш да угаснеш. През цялото време се питаш, има ли нещо след това, или просто изчезваш. Изчезваш безвъзвратно, а света продължава да се върти. Това е най-тягостната мисъл, в момента в който вече няма да те има, в който твоето Аз е спряло да съществува, вече не възприема обкръжението, всички когнитивни процеси са спрели да подават информация към точката съзнание; и след това всичко продължава да съществува, но теб те няма за да го усетиш. Понякога се чувствам късметлия, че подсъзнателно имаме изградени психологически рефлекси, които не позволяват всеки възможен момент да мислиш за подобни неща. Аз лично бих се побъркал ако това се случеше.

Преди време гледах по Discovery Channel предаване, в което се обясняваше хипотетичния край на Вселената. Накратко - тя ще продължава да се разраства до безкрайност, разстоянието между всички обекти ще става все по-голямо и по-голямо, накрая самите атоми ще започнат да се отдалечават един от друг. При този процес материята ще започне да се разлага до проста енергия, която постепенно ще се разсее в пространството. Накрая във Вселената няма да остане нищо, ще е просто едно пусто, тихо и тъмно място, без звезди, планети и мъглавини от които да има шанс да се запали нова звезда. Беше най-депресиращото нещо което съм гледал. И за него се замислих тази сутрин.

1 коментар:

  1. Това беше най-депресиращото нещо,което съм чела , а повярвайте ми имам богат читателски опит.За съжаление съм сколнна да се съглася с повечето от нещата, но не искам.Какъв е смисълът да отркиваш отрицателното във всички аспекти на живота?Брак,деца,дори самият живот тук са изгубили своя смисъл.И то така е по-лесно,бунтувай се срещу всичко,а защо по-добре не се опиташ да вникнеш по-дълбоко в тях.Защо смяташ,че децата са само лептата,която трябва да даше на този свят или пак една застраховка за по-добри старини?Децата са щастие! За теб може би не,но за други да ! Както щастието за всеки е различно,така и отношението към децата също.Следва брака.Никой не е казал,че гражданския брак е задължителен.Той е просто формалност, с която си намираш повод да събереш близките си и те да споделят твоето щастие, начин да покажеш на света, че си намерил своята половинка и искаш да останеш с нея завинаги.Погледни по различен начин и пак се замисли :)

    ОтговорИзтриване

Добре дошли в тролосферата.