08 ноември, 2007

Логически разсъждения върху концепцията "душа"

Душата е много интересно философско и религиозно понятие, на което повечето хора обаче не обръщат внимание. То е или пренебрегвано (като позиция на позитивния атеизъм), или приемано като аксиоматично вярно, но без да му се отдава нужното време за размисъл. Според философската теория, душата е самоосъзната безплътна субстанция отделна за всяко живо същество. В религиозен контекст се използва предимно за сплашване на вярващите, чрез непряка заплаха за възмездие ако не се спазват догмите на съответната религия и съответното божество. Теоретичната теология е разработила крайно разнообразен набор от наказания, като в повечето случаи са съобразени с конкретните социо-културни, географски и митологически особености на населението в даден регион. Действа с пълна сила принципа на моркова и тоягата, като особеното тул е че наказанието/възнаграждението е отложено във времето и единствено действията на индивида ще определят крайния резултат, който е спорен от логическа гледна точка.


Личното ми схващане по въпроса е, че алогичната природа на човешкото самоосъзнаване е склонна на заблуждения, Homo Sapiens може да осъзнава почти всичко друго, но му е трудно да възприеме собствената си тленност. Тленноста обаче е един от фундаментите на живота като такъв, неделимата двойка живот/смърт съществува като едно цяло което е невъзможно да бъде разделено. Не е възможно да съществува безсмъртие, защото това е абсолютно понятие, крайност на която би трябвало да съществува антипод - същото понятие обърнато наопаки. Всесмъртност? Надали. Животът от чисто биологична гледна точка се ражда от смъртта, и дори този кръговрат да не възприет от Homo Sapiens приложен към самите тях, на практика е вярно във всички случаи.

Теоретичната база на концепцията "душа" може да се оспори по няколко направления. Абстрахирайки се от липсата на доказателство за реалното съществуване на такъв феномен, можем да възприемем следния логически път за разсъждения. Догматичното учение на повечето религиозни течения твърди, че душата е безсмъртна и вечна. Тук възниква въпроса, означава ли това, че броят души в наличност е винаги константа? Вечността предполага все пак някакво конкретно начало, дори без да съществува ясно дефиниран край на съществуването. Ако е константа, би следвало да има някакъв запас от души - някъде, понеже населението от своя страна никога не е било константа, то винаги се е увеличавало (с малки изключения). Но при това положение би била безмислена идеята за прераждането, която се постулира в мнозинството религиозни течения под една или друга форма. При население растящо в геометрична прогресия, всяка душа в най-добрия случай би претърпяла твърде ограничен брой прераждания. Дори ако приемем отделни вярвания за прераждане не само в човешки индивиди, душата пак би била не особено често приложима - в смисъл, не би се използвала много пъти.

Да се спрем на конкретно определение на феномена "душа", каквото можем да срещнем в непряк вид в религията християнство. Следвайки дедуктивната логика, бихме заключили, че с раждането на всеки Homo Sapiens с него се ражда и нова душа, която е само и единствено негова. Религиозната теория обаче твърди, че индивида е смъртен, с продължителност на съществуване дефинируем период от време, докато времето за съществуване на неговата душа клони към безкрайност. Съществува ясно изразена неравномерност, която не може да бъде лесно пренебрегната. Тленното тяло съществува не повече от 100 години, докато душата би продължила да съществува милиони милиарди години, без някакъв конкретен смисъл. Ако продължим да прилагаме християнската догматика, бихме предположили че след биологичния процес "смърт", душата бива отделена от тялото и подлежи на морално-юридическо оценяване с оглед по-нататъшната и съдба. (Критериите на оценяване също са твърде спорни и променящи се с времето в духа на реформите които протичат във всяко религиозно схващане, съществуващо във вечно развиващ се свят.) При положителен резултат, душата бива насочена към концептуална реализация на понятието "рай", където да съществува под влиянието на положителни стимули. Отрицателният резултат води до антипода на рая - ад, където душата би съществувала под влиянието на негативни стимули. Използвам съвсем кратка и изчистена теоретична обосновка, без да си позволявам метафоричния и завоалиран език на теологичната идея. При представянето на ситуацията в подобен вид, би следвало да се запитаме - справедливо ли е едно изключително кратко тленно съществуване да бъде отправна точка за последващото почти безкрайно съществуване на душата? Какъвто и да е отговора, остава едно очевидно несправедливо развитие - липсва механизъм за поправяне на грешките, възникнали по време на тленното съществуване. Липсва основната идея на съществуването и развитието - не е възможно прилагането на принципа "проба-грешка", особено при напълно неясно дефинираните морално-юридически критерии, чрез които се определя съдбата на душите.

Следва напълно логичното разсъждение върху положителните/отрицателните стимули, на които е подложена душата след прекратяване на тленното съществуване на нейния носител. Липсата на тленност предполага липса на осезание, а липсата на осезание лишава съзнанието от критерии оценяване на стимулите на които е подложено. При това положение е без особено значение дали душата е попаднала в ада или рая, понеже при едно безкрайно съществуване тя ще успее да се нагоди към липсата на тленност и да стане безчувствена към всякакви стимули - били те положителни или отрицателни. На този етап отпада първоначалната приложимост на принципа за моркова и тоягата.

Друг основен момент е прераждането. Ключов за много религии, също базиращ се на вече споменатия принцип за моркова и тоягата. Ако душата е носител на самоосъзнаването на даден индивид, тя задължително би следвало да носи информация за целия живот на индивида към който е принадлежала. Нека пренебрегнем очевидния физичен принцип, че информация не може да съществува без вещество. Правим го на базата на религиозната догматика, определяща душата като "безплътна". Би следвало прераждането да е кулминационен момент в съществуването на даден индивид/съзнание/душа - тук границата между тях е размита. След прилагането на спорните морално-юридически критерии, душата би трябвало да се прероди в индивид с добра/лоша съдба, за да може да получи поощрението/наказанието, произтичащо от предишния му живот. За наша изненада обаче, никой от нас не помни който и да е от предишните си животи или прераждания, въпреки че според някой теологични теории те би трябвало да са много. Всъщност теориите, поддържащи концепцията за прераждането не могат да дадат точно начало за съществуването на душата, приема се че тя просто съществува без да се обясни как точно е създадена. След като липсва очевиден смисъл от прехвърлянето на душата от старото тяло в ново, без да носи някаква информация, можем отново да се запитаме дали подобно разпределение е справедливо, и как бихме могли да поправим грешките си, ако ни липсва основна база за сравнение?

Но мисля че най-важният въпрос би бил - съществува ли душата като понятие, или това е нашият своеобразен протест срещу смъртта, която не приемаме напълно. Протест срещу безвъзвратната загуба на информация при изчезването на всеки разум и всеки човек.

3 коментара:

  1. Пич написах ти един много дълъг коментар и за мое много голямо нещастие компютъра се рестартира и всичко изчезна. Значи нямам време да пиша отново нещата които изложих само ще кажа основното - че душите циркулират и на други планети, а не само на нашата. По-младите души са на планета населена с ниско развита цивилизация, по-старите души които са се развили и са се справили с определените животи (напр. земния)се прераждат на планети населени с по-интелигентни същества от нашата цивилизация. И така душите в зависимост от това колко са се развили скачат от живот на живот, от планета на планета.

    А колкото до това, защо не помним предишните си животи, това е така, може би защото много лесно бихме се справили с даден проблем или бихме избегнали дадена трудност,която ни предстои, а такава трудност ни е писана да ни се случи. Съдбата ни налага тази трудност, за да намерим начин да я преодолеем и след това да си вземем поука от нея. И така, ако знаехме всичко от предните си животи, ние много бързо бихме се придвижвали по спиралата, а целта на живота е да се върви по трудния/трънлив начин/път.

    ОтговорИзтриване
  2. A аз вярвам, че душата престава да се преражда, когато достигне състояние на съвършенство (нирвана, самадхи, царството божие - в различните религии се нарича по различен начин но идеята е една). И това става когато душата се оттърве от егоистичните си желания, което е и причината за съществуването. Пак според много религии и учения това може да се постигне чрез определени физически и духовни практики (най-вече медитация). Но след като прочетох дълбоко научно обоснованата статия на nik, почнах и аз да се питам дали това не е само в моята глава ;)

    ОтговорИзтриване
  3. Аз мисля,че няма нищо. Просто живеем и умираме и това е. Нищо няма :( Четох много, за да се разубедя, но се страхувам да не съм права . . . Не е честно, а животът е толкова кратък . . .

    ОтговорИзтриване

Добре дошли в тролосферата.