02 август, 2007

Тежка форма на алергия

Доколкото знам - единствената ми алергия. Към религия. Запушва ми се лявата ноздра от всичките високопарни глупости, с които промиват мозъците на хората. Или все още се опитват да го правят. Всъщност не съм роден с тази тежка алергия. Тя започна да се формира приблизително след като прочетох библията (бях на около 15-16 години), и се задълбочаваше с всеки изминал ден, правопропорционално с развитието на логическото ми мислене. Няма да задълбавам във всички абсурдизми и противоречия, в които изпада най-купувания сборник с басни в света. Мога само да спомена недоумението на един чужденец, от съвсем друга култура, запознал се с християнството. Човекът съвсем резонно се запита защо сме превърнали Исус от Назарет в бог, защо един от пророците е извисен до степен трансцеденталност. Обясненията за светата троица малко намирисват на оправдание.

Вярата е нещо човешко, това е надежда, един вид балсам за егото, и всеки може сам да избира в какво да вярва. Религията също е нещо човешко - това е стремеж към власт, и контрол над масите на базата на признака "вяра". Историческите факти говорят достатъчно. Света инквизиция и прочее. Страхът от мислещите хора през вековете е родил безкрайни зверства и повсеместни издевателства над малкото хора, които са можели да допринесат за развитието на обществото. Те обаче са били прекалено опасни, тъй като са мислели. Религията не обича мислещите. Църквата изключително яростно се противопоставя на всякакви опити догмите да бъдат разгледани от научна гледна точка, и предпочита те да бъдат разпространявани като нещо неприкосновено, което не подлежи на оспорване. Страхът от развенчаването на много от схващанията, които религията пропагандира е свършил чудеса. Чудеса за спирането на прогреса. Ватикана официално призна, че Земята не е център на Вселената познайте през коя година. 1994. Няма печатна грешка. Наздраве за ватиканската обсерватория, една от най-модерните. Нищо чудно че дори и професор Хокинг, с типичния едва доловим английски хумор, иронизира няколкото срещи на астро-физици с папа Йоан-Павел II, на която той тактично им намеква да не се опитват да дълбаят прекалено дълбоко в момента на сътворението (разбирай - Големия взрив).

Наистина не разбирам безрезервно вярващите. Как е постигната подобна промивка на мозъка, си остава истинска загадка за психологическите науки. При положение че единствената твърда догма на религията е "Няма доказателства, че бог не съществува, следователно той съществува", как е възможно толкова много хора да повярват. Разбира се, не става дума за вярата като понятие, а за институцията "църква" и за целия геноцид срещу обществото, което тя е извършила. Да, геноцид е, и това изобщо не е силна дума за свършеното през вековете на религиозна хегемония. Дори и днес се намират наивници, които ритат срещу ръжена, вероятно с носталгия по отминалите дни (за които са чели в историята), в които държавата и църквата са били неразделно свързани. Все още се чуват протести срещу неща като генното инженерство, абортите, евтаназията, клонирането и какво ли още не. Ще спомена само призива на Ватикана да бъде спряно финансирането на най-голямата правозащитна организация - Amnesty International. Извода е прост - овцете в стадото (църквата) не трябва да имат право на свободен избор. Затова им се вменяват изкуствено създадени грехове, чрез които да се въздържат от осъществяването на логична преценка, а вече споменах колко е лошо логическото мислене за изкуствено създадени общности като религиозните.

Има нещо друго, към което изпитвам изключителна непоносимост. Не мога да приема насериозно, че църквата все още е останала узурпатор на някой от най-първичните неща в живота, и хората са се примирили с това. При раждането на дете изобилства от религиозна символика. То не са кръщенета, освещаване, палене на свещи и какво ли още не. Защо? Не всички са съгласни с религиозното виждане за създаването на новия живот, но са приели една безлична конформистка позиция на безмълвно съгласие, и играят по общо-установените правила. Това не е правилно, не е нормално най-малкото от морална гледна точка. Това говори за един много опасен вид безпринципност, от вида "щом на мен не ми пречи, няма да се обаждам". Същата тази безпринципност се наблюдава във всички сфери на обществото, и е един от най-големите виновници за проблемите на въпросното общество.
При смъртта обаче е по-различно. Там вече те няма, за да протестираш срещу цялата символика, която се изсипва по време на ритуала, в който обществото се отърва от тленните ти останки, дали в знак на уважение или просто за да не пречат е друга тема. А ако никога не съм приемал религиозната символика и съм бил твърд атеист до края? Няма ли да е това една огромна обида към "вечната ми душа", която същите тези религиозни хора толкова настървено проповядват? Що за безпринципно поведение би било това, да не уважават схващанията ми, и в края на съществуването ми да ме хвърлят в дупката, заобиколен от цялото безумие, срещу което съм се борил целия си живот? Да ме принизят към всички останали безименни членове на стадото, някой от които може би споделяли моите разбирания, но лишени от тленна възможност да протестират срещу погазването на свободната им воля (която очевидно след смъртта им няма никакво значение за никого, особено за "свещениците"). Подобна перспектива ме ужасява, въпреки че вероятно е рано да мисля за подобни неща.
Църковният брак. Безумие. (По принцип имам особено мнение към брака, но до някаква степен мога да приема съвместното съжителство). Съжителство на базата на съюз, сключен посредством религиозна институция е нещо, което може само да ме притеснява. Не че имам някакви илюзии че "младоженците" ще се превърнат в религиозни фанатици, просто е смущаващ факта, че повечето такива бракове се сключват под влиянието на родителското тяло, без техните деца да са съвсем наясно за какво тече реч. Което пък отваря друга тема, че обществото ни е твърде подвластно на мнението на родителите ни, но за това - друг път.

В заключение. Хора, опомнете се. Радвам се че осъзнаването вече е започнало, но се проточва твърде дълго. Не е необходимо да изпадате в критични ситуации, за да проумеете нещата. Как бихте се почувствали, ако цял живот сте били против експериментите със стволови клетки, и накрая след тежък инцидент се наложи да претърпите животоспасяваща операция за присаждане на омразните ви стволови клетки, за да спасите живота си? Няма ли да е това една висша форма на лицемерие, да поддържате една теза в продължение на години, и накрая да се обърнете на 180 градуса в момента в който живота ви зависи от това? Мислете ...

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Добре дошли в тролосферата.