21 юли, 2007

Пич, къде ми е страната?

По принцип, много си обичам страната. С всичките и недостатъци, недомислици и кусури, с цялата корупция, балканско-ориенталски манталитет и културни традиции от преди 50 години. Това е един много интересен вид мазохистична любов, граничеща със Стокхолмския синдром, въпреки че искрено се надявам да не съм стигнал до там. Падам си малко турист и планинар, и никога за нищо не бих заменил красотата на изгрева в планината, нито пък пустите черноморски плажове (колкото и малко да са останали), че дори и онези забравени от бога селца, които просто имат навика да изглеждат дяволски добре. Напоследък обаче започвам особено много да недоволствам от всичко което се случва в обществения и политически живот, че и покрай него. Много съм недоволен че дори след 17 години краят на прехода не само че не се вижда, а изглежда че имаме още твърде много работа да вършим, и само да си даваме примери с останалите страни от бившия комунистически блок, на които отдавна дишаме праха. Не че не се радвам, че румънците идват на талази да харчат пари у нас, но това говори много лошо за стандарта ни на живот, както и за финансовите възможности на северните ни съседи, с които започнахме кажи-речи заедно прехода, и през по-голямата част от времето те бяха догонващата страна. Но да не започвам тази тема, нагледах се и се наслушах на мнения и коментари, все пак съм от Русе.

Има едно нещо обаче, което смятах за даденост, от което никога не съм бил лишен и винаги съм го използвал с цялото му достолепие. Свободата на словото. В това кратко словосъчетание се крие толкова много интелектуално-кинетична енергия, колкото ни е трудно да си представим (освен ако не се занимаваме с математика на големите числа). Напоследък обаче усещам тази ми исконна и фундаментална свобода леко застрашена. И то през последните две години, когато всички знаем кой е на власт. Още преди години, когато Първанов беше избран за президент първи мандат, изразих опасение че свободата ни в Интернет може да бъде застрашена. Е, каква изненада. Пропуснах истерията около торент тракерите, предимно защото тогава МВР си имаше някакво що-годе логично оправдание за всичките волности които си позволи - защита на интелектуалната собственост. Доколко тогава любимият ни министър си свърши добре работата на всички ни е пределно ясно. Аз лично съм учуден, че срещу България не беше заведено дело в Страсбург, за нарушаване на човешките права. Страх ме е да направя това предположение, но може би този факт за пореден път подхрани и без това крайно раздутото чувство за всемогъщество и безнаказаност на родната полиция. Това което последва обаче надмина дори очакванията на песимистите и търсещите конспирации. След като се разправи със сила със стачкуващите миньори (което отново беше подминато някак леко), любимците ни с униформи предприеха акция не срещу кого (какво) да е, а срещу свободата за свободно изразяване в една област, в която по разбираеми причини са изключително некомпетентни. Всички знаем за какво става дума, нали? Самият факт, че една национална служба, чиито приоритети са да се бори с тероризма и организираната престъпност, започва да упражнява непряко натиск срещу хора, участващи в, и отразяващи един мирен протест, започва много да ме гъделичка по пръстите. Но и без това огромна част от Интернет обществото вече се изказа по случая, и коментарите определено не бяха ласкави. Особено подходящ беше коментара на Йовко Ламбрев, поздравления за което. Вече започвам да се питам - какво ли ще бъде следващото безумие?

Обаче, въпреки всичко, не си и помислям да емигрирам. Не си го помислям въпреки безумията, които всеки ден наблюдавам в политическия живот. Огромна тема, дори не искам да я започвам. Да речем накратко, че това е изключително абсурдна политическа система, здраво сраснала се с мафията. Всички неприятни неща (в политиката) произлизат от този факт. Изобщо не ми е приятно да наблюдавам как депутатите, които са избрани да работят за народа си, ден след ден забравят какво е тяхното призвание и се борят за повече власт или пари. Предимно власт. През последните две години в политическия ни живот на няколко пъти се случваха неща, които биха съборили всяко правителство в останалите държави. Не и у нас, разбира се. Просто се смениха двама министри, и всичко продължава по старо му.

Не мисля да емигрирам, въпреки че ден след ден наблюдавам как мои колеги и познати си стягат багажа за "навън", просто за да се махнат от тук. Просто ще си стоя и ще наблюдавам как в публичното пространство се излизат тонове критики срещу живота тук, и хиляди причини поради които е по-добре да не живеем тук. Ще си остана въпреки тях, въпреки все по-натрапващото се мнение че живеем в страната на абсурдите, в която разносвача на пица идва по-бързо от линейката на спешна помощ. Ще остана не заради чалгата, която ме залива от всички страни, нито интелектуално деградиращото ново поколение (поне в по-голямата му част), което всеки ден гледам как се млати в средното училище, под звуците на вече споменатата любима музика. Ей така на инат ще стоя тук и ще се опитам да променя ако не всичко, то поне малкото пространство около мен. Наскоро се опитах да обясня на една позната как можем да започнем да променяме нещата, като даваме пример на останалите. Видя и се много трудно. Чудо голямо, нищо не ми пречи да опитам. Нали трябва да ги има и такива като мен, че иначе няма кой да праща на гурбетчиите ракийка, и производните културно детерминирани артефакти, чрез които те се чувстват по-близо до дома, но не им стиска да опитат да го направят по-добър.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Добре дошли в тролосферата.