01 юни, 2006

Българският ценностен модел


Ценностен модел. Това звучи подозрително, особено съотнесено с днешната българска действителност. Не защото ни липсват подобни ценности, а просто защото през последните години този израз е придобил или сравнително негативна конотация, или направо се е изродил в синоним на лоши черти. “Българска работа”, “побългаряване”, “само в България” са все показателни словосъчетания за това как дори самото общество започва да ражда негативни настроения срещу самото себе си. Една специфична форма на автоканибализъм, която прогресивно преобразува поначало добрите български черти в нещо, което кара думата “Балкани” да звучи лошо на запад от Будапеща.
Изминалите 45 години команден строй, разбира се, оставиха своя отпечатък върху българина, но проблема е че за разлика от останалите пост-комунистически общества, на него му трябваха много повече години за да заживее сравнително нормално своя живот. Това обаче не помрачи традиционното гостоприемство, с което всички се гордеем (и което е една от малкото добри черти, с които ни описват чужденците в пътеписите си). Колективизма, погледнат обективно, е една нелоша характеристика за обществото, но когато се достигне до крайност, тази характеристика показва и лошите си страни. Има много термини, с които са описани негативните последици от едни такива силни вътрешни приятелски, роднински и всякакъв вид връзки. Шуробаджанащина, ходатайстване, приятелски кръгове и още много други, които освен че стоят като черен етикет върху цялото общество, погледнато отвън, въздействат изключително неблагоприятно върху икономиката и политическия живот в страната. Обществена тайна е че в политиката не се влиза току-така, а назначенията на високи длъжности в държавните (и не само) институции е въпрос на връзки, или ако можем да използваме еффемизми – въпрос на лобизъм. Последствията са видни дори за Европейската комисия. Тук можем да направим един интересен паралел – културите, изпаднали в едната крайност по модела на Хофстеде (индивидуализъм – колективизъм) се стремят към другата крайност, или ако не се стремят – то поне има изразено обществено недоволство от моментното статукво. Добър пример за това е САЩ, където индивидуализма е почти толкова ясно изразен, колкото и колективизма в България. В Америка индивидите са почти открито настроени един срещу друг, конкуренцията във всички сфери на професионално развитие е яростна и се определя (предимно) от индивидуалните качества и умения на всеки човек. Фразата “dog-eat-dog world” е много подходяща за професионалната култура там. От друга страна не са малко и обществените настроения срещу подобна яростна конкуренция във всички етажи на професионалното развитие и обществения живот, предимно защото от гледна точка на икономиката, науката, индустрията и прочее измислени от човека области, това е здравословна конкуренция, но от гледна точка на простите човешки взаимоотношения – това е просто освирепяване и отдръпване. На другия полюс – България. Изключително силни роднински и приятелски връзки, както вече беше споменато, но пък от това страда почти всеки сектор от икономиката и производството, да не говорим за държавна администрация и подобните й държавни институции.
Не може да не бъде отчетена реакцията на мнозинството чужденци, посетили България и останали изумени от стара наша традиция - “обичаят по вратите и стените да се закачат известия с имената и снимките на покойниците.” Колективистичното общество е толкова пропито от традиции, че дори разкрепостеното ново поколение не си помисля да обезобрази подобни еманации на привързаност между отделни индивиди (въпреки все по-малкото останало място за драскане на графити).
Друга характерна черта за старото поколение в България, е наследената от времето преди 1989г. властническа дистанция. Командният строй е имал такава специфика, че властта е била концентрирана в изключително малка група хора. Старите поколенията все още не могат да се отърсят от този тип управление, въпреки че е обнадеждаващ факта, че новите поколения не са обременени с подобен негативен житейски опит, и се стремят да избягват подобни настроения. Не че това е кой знае каква културна ценност, но си струва да се отбележи кохезията между различните стилове управление и културните ценности, възникнали от спецификата на самото управление, както и разпадането на една такава кохезия и последвалата регенерация на обществото.
Обнадеждаващ е факта, че българското общество все повече се отваря към външния свят, и можем реално да оценим културните си качества, отразени в очите на различни външни наблюдатели. Това разбира се далеч не е най-прецизния начин за оценка на обществото, но дава известна база за сравнение, тъй като всяко лично мнение е изцяло субективно и подвластно на емоции, предразсъдъци, предубеждения и дори етноцентризъм.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Добре дошли в тролосферата.